Еньовден

Еньовден е основна, повратна точка в митологичния празничен календар на древните народи, свързан с лятното слънцестояне, когато денят е най-дълъг, а нощта — най-къса. Еньовден е любим летен празник на млади и стари, който разделя годината на две. Вярвало се, че след него зимата тръгва по своя дълъг път към хората. Приказката, как Еньо намята своя кожух и тръгва за сняг, напомня, че е време да се помисли за дългите студени месеци.
Сутринта на този ден се става рано, за да се види как слънцето „се обръща до три пъти", а който успее да се „изкъпe" в росата - болестите ще бягат от него до следващия Еньовден.
За Еньовден е характерно още "грабенето" и "маменето" на плодородието от нивите и добитъка, макар че ритуалът се прави и на Гергьовден.

Казват, че жени (баятелки, магьосници) отиват на чужда нива

събличат се голи и извършват различни ритуали. Тогава стръковете на нивата им се покланят. Прав остава само един - царят на нивата. Магьосницата го откъсва и го носи на своята нива или на този, който е поръчал краденето. Вярва се, че с царя си тръгва и плодородиетоа. Понякога в нощта срещу Еньовден стопаните отиват на нивите си, за да ги пазят от мамници.

Старите хора разправят:

"Някога много, много отдавна в едно село двама луди-млади - Еньо и Стана, много се искали. Ката ден мислите на единия били при другия, а хлябът им не се услаждал, ако не успеят да се видят поне отдалеко. Но бащата на момичето друго бил решил и сгодил Стана на друго село. Вдигнали тежка сватба, сватове дошли Стана да вземат. Тръгнала девойката, че сватба се назад не връща, а когато стигнала големия мост над Тунджа, смъкнала булото и се хвърлила в реката. Поболял се любимият й Еньо от мъка. Локал е цели девет години, девет постелки изгнили под него. През това време капка дъжд в селото не капнала. Реката пресъхнала и настанал мор по хората и добитъка. На десетата година Еньовата сестрица взела от тъкачния стан кроеното, поставила на кръст точилката и с детски повес ги обвила. После го облякла с женски дрехи, с бяло го пребулила и отишла при Еньо. „Стани, Еньо, стани братко, рекла му тя, да видиш твоята Стана е дошла, булка да ти стане..." Широко отворил очи клетият момък, усмивка грейнала на измъченото му лице, поизправил се с протегнати ръце и отведнъж издъхнал. Духнали силни ветрове, рукнали буйни дъждове. Раззеленили се нивята, заблеяли стадата, а момите песен запели За любов и севда. "